Поздрав за Лид, Жоро и Тони
Днес между интересната си лекция по Антропология и несъстоялата се лекция по Психология на развитието имах удоволствието да обядвам с трима колеги, и да побистря световните проблеми, сигурността, свободата, Комунизъма, Капитализъма и тн.
Днес дискусията се завъртя около това дали компютърът е добро или лошо нещо. Макар да защитавах тезата, че е нещо изключително добро, моят колега Тони в крайна сметка ме убеди, че кръвпролитните PC игри и порното, както и непрякото общуване с чатовете, влияят зле на децата, а така и на човечеството. “Няма как да спреш прогреса, казах му, светът не търпи ограничения.” А той ми отвърна, че свободата без граници е свободия с лоши последици и че компютърът трябва да е нещо много скъпо, за да е недостъпно за хората.
Нека оставим настрана дискусията. Нека поговорим за Тони и разбиранията му. Тони е на 25 години, служил в казарма, с много добро телосложение, определя се като Християнин, вярва в моралните устои и е склонен към известна дискриминация в отношението си. С една дума – млад човек с патриархално мислене. Мислещ и съзидателен, неагресвен.
Но със страх – от свободата. Той отразява тази част от мене, която смята, че хората в общия случай не заслужават свободата си и затова тя трябва да се ограничава. И все пак, в мене има друга част, която смята, че свободата просто няма как да се ограничи съществено без това да доведе до съществени негативни последици… И намира, че решението, което да балансира, е възпитанието.
Светът не може да е идеален, нали? Не може и да е статичен, и слава Богу. Заради споровете с Лид и особено Жоро напоследък се убеждавам, че стремежът към пълен контрол, независимо с колко добра цел, е нещо неправилно. Струва ми се, че напротив – законите никога, в никакъв случай, не бива да са абсолютно поставящи в рамки, и че средствата за гонитба на престъпниците никога не бива да са съвършени – защото в свят без възможност да нарушиш закона е твърде вероятно и законодателната власт да злоупотреби в положението си и в последна сметка да създаде едно тоталитарно общество.
Мисля, че повечето хора минаваме през периода на мисленето на Тони – сигурността над свободата. И все пак:
ценна ли е сигурността без свобода?
Мисля, че не. Отдавна си дадох сметката: максималният контрол води до максимална сигурност – минимум насилие, но и минимум духовна свобода. Но тая максимална сигурност на физическото не пречи ли на сигурността на духовното, тоест – не го ли направо поставя в опасност? Добре ли е за малкото дете да бъди закриляно цял живот от родителите си?
Но, от друга страна, ако детето е много глупаво, не следва ли да бъде силно контролирано, за да не навреди на себе си и околните? Мисля, че трябва да се намери някакво междинно решение. Засега нямам отговор на въпроса, но, както казах, мисля, че той лежи в доброто възпитание, в това да си знаеш границите. Да имаме усещането, че правилата могат да се нарушават, но че това не става току-така, а когато е необходимо.
Ако имаме поколение от хора, съзнаващи, че правилата са просто абстракция, създадена с идеята да охранява общото добруване, но и трябва да се нарушава, когато е необходимо за общото добруване, съзнаващи, че преценката за нарушаването на правилата трябва да се прави от мъдър човек, и съзнаващи Истината, каквато е – без евфемизми и психически залъгалки – мисля, че ако имаме такова поколение, светът ще дръпне доста напред и няма да има нужда от ограничаване. Всъщност, мисля, че светът е тръгнал в тази посока, но му липсва още да съзнава Истината – защото ако съзнава Истината ясно, съвестта ще го накара веднага да прекрати огромната смъртност и мизерия в Африка, Индия и другите бедни региони.
Това е – съзнаването ще ни спаси. Но можем ли всички да имаме съзнаване? Всички, имайки предвид каква част от нас нямат интерес към света и нямат кой знае колко акъл да го разберат, дори да се опитват?…
Публикувано от sickdreamer 
Разбира се, това е съвършено вярно, и тази относителна справедливост на капитализма е нещо хубаво. Но същата тази капиталистическа етика за справедливостта, не внушава ли по този начин, че да си беден е порочно (лошо)? Откъдето не следва ли, че: да нямаш пари е порочно? Откъде следва: щом имаш всяка възможност да се уредиш материално и не си глупав, изпуснал си шанса си – живял си неправилно.
Но бедността има някои хубави черти. Всъщност – много хубави черти. По-бедните хора обикновено са по-смирени. По-склонни да помагат. По-сърдечни. И най-вече: не съсредоточават жизнената си енергия в това да печелят пари, а в това да градят връзки с хората. Разбира се, не говоря за най-лошия случай на най-окаяните бедняци. Те със сигурност по-скоро са тласнати към пороци, пропиване на всичко изкарано и агресия. И нямат много свободно време, ако работят на две-три работи. Но ако погледнем по-средната класа хора – те работят по 8 часа на ден, изкарват достатъчно за един посредствен като лукс живот, не отделят от времето си да мислят за кариерата си. След работата се отдават на себе си, семействата и приятелите си. А един човек с амбиции да преуспее просто се събужда, яде и ляга с мисълта как по да преуспее по-бързо и по-ефективно. Впрочем: аз имам антипатия към думата “амбициозен”. В огромна част от обявите за работа се търсят “амбициозни хора”. Ама амбицията не е най-важното, да му еба майката!
И тук е квинтесенцията на объркания постинг: модерният капитализъм, за да се развива добре, определя като водеща ценност стремежа да се правят пари. Този амбициозен стремеж обаче канализира (насочва) жизнената енергия на човека в добиване на нещо мъртво: кариера, пари, авторитет. Ако човек реши да насочи енергията си в добиването на нещо живо – себе си, семейство, приятели, излети, забавления – той се лишава от това да изкарва пари, а с това пък става порочен по общоприетия модел на капиталистическия строй.
В това 
Но всъщност мнозина са съгласни, че социалистическото общество е едно идеално общество – на всекиго според потребностите, на всекиго според възможностите. Безплатни социални услуги. Всеобща солидарност и щедрост. Всеобща финансова и (което повече хора пропускат) духовна задоволеност и пълноценност. Повечето интелигентни люде са съгласни, че това е едно много хубаво общество.
Аз пък вярвам в бъдещето на света. Вярвам в еволюцията като една от основните характеристики на нашата реалност. Съответно хората имаме физиологична еволюция, интелектуална, научна, икономическа, гражданска – а защо да нямаме и духовна? Да, духовната еволюция обезателно е присъща за човечеството според мен. Може да е бавна, но е постижима. Как – това е обект на съвсем нов постинг и едно всеисторическо търсене. Но едно е сигурно – духовната ни еволюция няма да се ускори от неверници “реалисти”, тя се постига от разни мечтатели и “луди” като Сократ, Спиноза, Галилео, Маркс, Торо, Смирненски, Ганди, Ерих Фром, Майка Тереза, Джон Ленън, Майкъл Джексън….. аз? Ти? Да, ти ще си ни от полза!! 
“Светът не може да се подобри от реалисти и циници, ограничени от очевидната моментна реалност; той може да се подобри само от мечтатели и оптимисти, които виждат отвъд тези граници” – тази прекрасна мисъл прочетох в книжка, подарък ми от 
Онзи ден с един приятел – както обикновено става с мен – спорихме относно моите виждания за света; по-конкретно дали има красота в Човека, или няма. Той, както може да се очаква, изтъкна всички възможни лоши качества, които срещаме всеки ден: егоизъм, завист, клюкарщина, унищожение – най-вече егоизъм и експлоатация; аз от своя страна пък му заявих, че хората са предимно и изначално добри, и че забелязвам това всеки ден. Но, без да продължавам с подробности по спора, нека изложа своето становище в прав текст.
В последствие се загледах в момичетата и момчетата около мен, бях в клас. Повечето от тях имат явни негативни черти – едни са високомерни, втори са нагаждачи, трети се държат зле с околните, четвърти се използвачи, пети са отявлени егоисти. Разбира се, в умерени, но все пак осезаеми количества. Но всички те, все пак, са добри хора – или, ок, поне повечето. Под добри разбирам: колкото и да мислят за собственото си добруване, колкото и негативни емоции да имат спрямо някого, колкото и да нехаят за околния свят, съвременният свят (все още?) не е деформирал душата им до тая степен, че в критична ситуация да не ги жегне нещо в сърцето и да не подадат ръка. И това е толкова важно и хубаво! Всички имаме грозни страни и постъпки, но и повечето все пак не сме изгубили душите си, не сме изгубили доброто, човешкото, красивото в себе си! И наблюденията ми не са само върху моите съученици, но върху повечето хора с относително нормален живот – а дори и върху тези, към които средата е била по-неблагосклонна.
