За слабостта и нуждата от помощ

Oh, brother, I can’t believe it’s true.
I’m so scared about the future and I wanna talk to you.
Oh, I wanna talk to you…

Аз съм голям фен на слабостта. Всъщност, смятам, че да проявяваш слабост е едно фундаментално условие за дълбоки човешки отношения, а оттам и за бъденето пълноценна и уравновесена личност.

Последните 7-8 месеца доста чета Ерих Фром. Като цяло той много ми харесва, размишленията му често се явяват нещо като зряло и задълбочено продължение на моите собствени нагласи за света. Една важна разлика между нас обаче е понятието за пълноценна личност – Фром твърди, значително обосновано разбира се, че едно от основните качества на зрелия човек е да бъде самостоятелен и независим, което, ако съм го разбрал добре както го поднася автора в книгите си, на практика значи в основата си да е самодостатъчен. Но аз няма как да се съглася с това, нелепо е.

Човек, естествено, има нужда от истински, неповърхностни контакти с околните. По тоя начин той създава емоционални връзки – приятелства, любов, обич… Но на какво се дължи най-често една емоционална връзка? На интелектуалната обмяна на информация? На общите спомени? Да, предполагам, че тези двете са съставни части, ала най-решаваща според мен се явява нуждата от духовна помощ.

Защото:
както Ерих Фром твърди, човекът се намира в доста кофти екзистенциална ситуация – той се ражда на Земята не по свое желание, надарен с минимум инстинкти, без да знае как да се държи, без да знае в какво да вярва и накъде да върви. Той има нужда от други човешки същества, за да не полудее, но в същото време е индивидуалност, заградена от стените на личността. Те го разделят от другите хора, затруднявайки отношенията им и често правейки ги повърхностни. И тези стени, слава Богу, биват преодолени, когато имаме нужда от помощ. Когато не можем сами да се справим с дадено положение, когато сме в състояние на душевна или житейска трудност и имаме нужда да ни бъде подадена ръка, имаме нужда от морална подкрепа. В такива моменти човек, първо, осъзнава своята несамодостатъчност и, второ, превъзмогва егото си – друга стена – за да потърси помощ. Или обратния случай: човек от една страна проявява емпатия (съчувствие, влизане в положение), поне частично чувствайки болката на друго човешко същество, и, от друга, лишава себе си от време и се натоварва, за да му помогне – полага усилия, за да се грижи. „Човек става истински човек, когато започне да се грижи за нещо“ – Конфуций.

Изобщо, самодостатъчността е Божие наказание, не я пожелавам на никого – ако изобщо е възможна наистина. Преди около година в свой коментар споделих, че не мисля, че мога да бъда щастлив без споделена любов (а аз разглеждам любовта като най-висшата форма на  душевно единение между двама души). Авторът на блога, от своя страна, с почуда ми каза как можело да съм толкова „анти-горд и слаб“. А аз му отговорих, че предпочитам да съм такъв, но не и самотен. Защото, в края на крайщата, каква полза да бъдеш свръхчовека на Ницше, ако нямаш с кого да споделиш радостта от това?

Та така със слабостта и нуждата от помощ: да благодарим на Богинята, че ги има и че ни принуждават да ставаме близки с други хора – защото всеки усеща помогналия му човек по-различно, нали? И така сближаването става много по-лесно и възможно.

You’d tell anyone who’ll listen but you feel ignored.
Nothing’s really making any sense at all, let’s talk;
Let’s talk, let’s talk, let’s talk.

————————————–

Текстът в началото и в края на публикацията е от прекрасната песен Talk на Coldplay – можете да видите клипа с превод тук.

PS: Трябва да добавя, че Ерих Фром навсякъде изразява своята убеденост, че човек може да бъде истински щастлив само при духовно единение с друго човешко същество – любов – но ми се струва, че неговата представа все пак изключва слабостта и нуждата от помощ като необходимо качество, дори мисля, че ги разглежда като нещо лошо.

Моята България

Никога, да си кажа, не съм се чувствал патриот – с изключение, може би, на един кратък промито-мозъчен период преди две години. Винаги съм гледал на Запад и  на Изток – към Шекспир, към Гьоте, към Жан-Жак Русо, към Сократ, към Ганди, към Буда…. Никога и не съм се интересувал от българското творчество, за мен българите бяхме един народ без особени артистични данни и артисти и поради това с лека ръка нехаех и не желаех да се запозная с творчеството на наши поети и писатели. Всъщност аз още смятам, че  България не може да се похвали с особени артистични таланти, но – след като се запознах с Атанас Далчев, Гео Милев и някои (малцина) други – вечего твърдя по-предпазливо.

Но не това ми е думата. Аз обичам България и не желая да я напусна. Но не, не я обичам, заради Балкана (не че не е красив, де), заради войнските ни успехи (които иначе уважавам), заради зелените поля и най-малко заради розовото масло. Не я обичам и заради историята й. Аз обичам България, защото съм роден тук и тук ми е живота.  Без патриотизъм, без гордост. Просто я обичам.

Обичам статиите на Гео Милев.
Обичам преводите на Шекспир от Валери Петров.
Обичам физиономията на Георги Мамалев.
Обичам силата на Лили Иванова.
Обичам начина на водене на Ники Кънчев.
Обичам усмивката на Гала (чието предаване не съм гледал нито веднъж).
Обичам прекаления патос на Слави Трифонов.
Обичам Миро със скорошната му комерсиализация.
Обичам Дони !!
Обичам „Една българска роза“.
Обичам класа си с всичките му ненормалности.
Обичам семейството си.
Обичам приятелите си.
Обичам и неприятелите си, и тях с цялата негативна енергия.
Обичам своето Слънце и неговите приятели.
Обичам учителите си.
Обичам начина на писане на Сталик и как се представя по телевизията.
Обичам Маргарита Михнева, Сашо Диков и Мартин Карбовски.
Обичам преводите на Ерих Фром от Росен Ангелов.
Обичам минувачите по улицата.
И още много, много хора.

Хора! Това е, което обичам в България! Живото, реалното, живота! Не планините, Тракия и Македония.

Действително, криво ми е, че си нямаме нашия Жан-Жак Русо. Но се задоволявам и с моя учител по математика – доста интелигентен мъж, макар и сприхав на моменти. Нямаме си кралица Елизабет Втора, но аз се задоволявам и с учителката ми по английски – една истинска дама. Нямаме си Ганди, но се задоволявам с баща ми – един наистина добър човек.

Предполагам, всъщност, че така е с всеки. Повечето хора навярно обичат, несъзнателно, България, заради това, което ги свързва с нея. Ако е така, ще си позволя да вметна: защо тогава си държим, че имаме тооооолкова добра, голяма, велика, славна история?….

Аз обичам България. Тук е моят дом, с нашия балкански манталитет съм свикнал, и нямам намерение да се разделям с него – и, разбира се, ще продължавам да го плюя

За наказанието и отмъщението

Досега слушах токшоуто  ЧЕЛЮСТИ на моята любима  Диана Найденова   по  Дарик и  бързам да пиша за него.   Единият  гост беше представител на    някаква фондация, предлагаща    вместо в затвора,  наркозависимите    хора,  извършили престъпление, да    бъдат пращани в държавно   издържани комуни.
Аз, разбира се, напълно подкрепям   предложението, всъщност ми е   странно, че законодателството не   прилага такива мерки по принцип. Съвсем логично е – така или иначе държавата, тоест гражданите, плащат за издръжката на един човек в затвора, какъв е проблемът на такъв човек да му бъде заплащано вместо това лечението в комуна? Рационално и човеколюбиво е.

Притесни ме, или по-скоро поразочарова, друго – коментарите на слушателите и позицията на втория гост по темата. Вторият гост беше (ако не се лъжа, защото хванах предаването след 20-тата минута) Павел Чернев; той защитаваше позицията, че щом някой е извършил престъпление, то непременно – по закон, по принципа на справедливостта – той трябва да си понесе последствията и наказанието, а именно: в затвора. Да не бъде изпратен в затвор би било получаване на преференциални права.

Съвършена глупост!

Разбира се, не мога твърдя правото си с пълна убеденост, но може ли да разсъждаваш толкова закостеняло, нетолерантно и нечовеколюбиво??! И да си народен представител на всичкото отгоре.
Принципът „Око за око“, както казва Ганди, в крайна сметка прави целия свят сляп. Не съм сигурен, но си мисля, че едно демократично и либерално общество се стреми да следва другата, алтернативна, максима: „Обърни и дясната буза“, както и по-неизвестната „Мрази греха, а не грешника“. Становището на господин Чернев е около 3000 години (тогава някъде е живял Мойсей) по-старо от епохата, в която той живее, може би е време да го осъвремени?

Аз съм на мнение, че всяко едно наказание трябва да бъде една крайна мярка за провинилия се човек. То трябва да бъде наложено не по принципа на отмъщението (мразя това нещо), а по силата на желанието да се помогне на всеки един съгрешил (Боже, звуча като ревностен християнин! ). Мисля, че трябва да се стараем да се освободим от озлобението, породено от болката, и да се стремим не да получим възмездие, но да поправим, доколкото е възможно, положението.
Каква е ползата да мразиш един наркоман, задето е откраднал парите ти? С какво ще помогне да го спукаш от бой? С какво ще помогне това да накараш един педофил да страда, както ти си страдал? С какво ще помогнеш на себе си или на света, ако изолираш един сприхав човек, защото не желае да се промени? С нищо – освен ако не си привърженик на идеята да се всява страх, за да се избягват престъпленията. Ефектът от отмъщението е да причиниш вреда на някого и, макар с болезнено удоволствие, да почерниш собствената си душа, защото жестокостта – независимо от какви подбуди – винаги осакатява човешката психика.

В този ред на мисли, на наркоманите според мен трябва повече да се оказва помощ да се изчистят, а не толкова да им се държи сметка какво са сторили. Да бъдат пращани с надеждата да се поправят в комуни, а не „да гният в затвора“, както се изказа един слушател на предаването. Всъщност позицията на слушателите беше по-стряскаща от тази на господин Чернев. Броят  на обадилите се, разбира се, не е представителна извадка за нашето общество, но повече от половината бяха негативно настроени спрямо наркозависимите.

Нещо повече, те търсеха правата си:   „на мен ми откраданаха голяма сума пари“, „аз плащам данъци, за да се издържат те в затвора“, „нас кой ще ни защити“. Абе ей! Може позицията ми да е наивна, ама не може ли да погледнеш малко отвъд носа си??! Това, че си плащаш като гражданин, дава ли ти правото да отказваш помощ на хора с полусъсипан живот? Това, че са ти откраднати много пари, равностойностно ли е на изживяното от близките на наркомана?? Да, действително, не е справедливо, наистина наркоманът най-често става такъв малко или много по свое желание, но: къде отиде човечността, къде отиде грижата за другия? Докога, по дяволите, ще гледаме своите, и то основно материални, загуби, и ще искаме възмездие за тях само защото „си плащаме данъците“ ?? Някакви морални задръжки, някакво съпричастие? Къде отидоха, изцяло ли ги замениха данъците, които плащаме?
Шибан капитализъм. Шибана мизерия.

Нека – така да завърша поста си – все пак мразим не грешника, а греха, и не забравяме, че никой не е застрахован от грешки и че омразата не води до нищо добро. Амин.