Отново “ЧЕЛЮСТИ”. Тема на предаването: Малта иска България да приеме бежанци от Африка. Да приемем ли? (за да гледате предаването – цък). Гости: Боян Расате, лидер на Български Национален Съюз (БНС)(и баща на 7-годишна дъщеря, пееща песни за смърт на циганите) и Вера Захариева от Агенцията за Бежанците. Очевидно е кой каква позиция заема.

Както можеше да се очаква моята любима Диана Найденова беше повече, ако не и изцяло, на страната да се приемат тези въпросни бежанци. Аргументите в темата бяха, общо взето, равностойни: Б. Р. си знаеше своето, че това са хора с различна култура и нрави, които ще ни подбият пазара на труда и първо трябва да оправим собствените си проблеми, и чак тогава да мислим за справяне с чуждите. Дамите в студиото пък защитаваха тезата, че бежанците трябва да бъдат приети с два различни аргумента: служителката от Агенцията за Бежанците сочеше, че българските граждани и бежанците са или биха били абсолютно равнопоставени като възможности за трудова реализация, и че Европейският Съюз помага (отчасти или изцяло, не зная) в тяхната помощна издръжка, а Диана поставяше под въпрос хуманноста на позицията да не подадем ръка, въпреки собствените си вътрешни проблеми. Расате едва ли не каза, че няма място за хуманност в кризисна ситуация, а Диана му посочи колко Българи са били в същата ситуация, но в страни в Западна Европа. Расате още посочи, че каквито и помощи да получават тези евентуални бежанци, те все пак биха яли от хляба на Българите. И е прав.

Сега – труден казус. Мисля, че и двете страни са прави в доводите си и до самия край на предаването на можах да заема страна. Но накрая ми дойде нещо твърде важно наум….

Икономика. Проклета икономика. Цялото ни мислене, моето включително, се обръща и подчинява на законите на икономическото мислене и финансовата целесъобразност. Защо?… :/ Безспорно икономическата стабилност е важно нещо – но тя е рационалната страна на колективния живот. А човекът, този Човек, с който се занимават толкова науки, той е устроен и рационално, и емоционално. Трябва да отправяме поглед и към… етиката? Към стремежа към добро. Наречете го както желаете.

Да не допускаме в България големи групи бежанци е очевидният отговор на темата. Те наистина ще получават помощни субсидии, които могат да отиват за пенсии, и наистина ще заемат работни места, които биха могли да бъдат получени от нашенци. Но – заветното но – не е ли това, което прави един човек добър: човечността, милосърдието? И съответно един народ добър? Ако следваме строго или преобладаващо линията на егоистичния прагматизъм – която безспорно води до добро, както за нас, така и за околните, това е абсолютен икономически закон  – тогава не рискуваме ли да изгубим човечността си срещу материалното добруване?

Ето какво пише Оскар Уайлд в De Profundis:

Бедните са по-мъдри, по-щедри, по-добри, по-чувствителни, отколкото сме ние. В техните очи затворът е трагедия в живота на един човек, нещастие, нещо, което трябва да предизвика съчувствие у другите хора. При нашата класа, нещата са различни. Затворът превръща човека в нисша каста. Аз вече нямам право на въздух и слънце. Присъствието ни вгорчава живота н другите хора.
[...]Ако не ми дадат нищо в къщата на богатите, сигурен съм, че ще ми дадат нещо в къщата на бедните. Тези, които имат много, често са алчни. Тези, които имат малко, винаги го делят с други.

Прав ли е Оскар? Не зная. В един свой коментар в този блог, Longanlon ме обвини, че не познавам достатъчно бедни хора. И може би е прав, може би толерантността и споделянето наистина са присъщи повече на имащи, а не на нямащи хора. А може би това е валидно само ако човек е душевно богат, а финансовото богатство се подчинява на съвсем други закони? Не зная.

Ако аз съм баща на едно дете, или една нация, аз бих го посъветвал винаги да споделя. Споделянето, според моето осезание на света, е най-директната връзка между двама души, и облагородява много духа. Има и един друг аспект на проблема: милосърдието. Милосърдието – ако е искрено, ако е това качество, което се пише с главна буква и не бива да бъде превръщано в цел или стремеж – милосърдието се поражда от съчувствие. А съчувстието към страданието на непознатия е твоята идентификация с човешкия род, твоята генетична и духовна връзка с Човечеството. Ерих Фром, който е повлиял много на мисленето ми, отдава голямо значение на съчувствието (емпатията) и пише в заключителната глава на своята „Отвъд веригите на илюзиите“:

Аз вярвам, че всеки човек представя човечеството. Ние сме различни по отношение на интелигентност, здраве, таланти. И все пак всички ние сме едно. Всички ние сме светци и грешници, възрастни и деца, и никой не е по-горен от друг или негов съдия. Всички ние сме били пробудени с Буда, всички ние сме били разпнати с Христос, и всички ние сме убивали и ограбвали с Чингис Хан, Сталин и Хитлер.

Не зная защо и не съм сигурен, но мисля, че Фром е прав. Това чувство, което той описва, осъзнато или неосъзнато, е ключът към мира и хармонията с другите хора, а и със самия себе си предполагам. И това е в основата на човеколюбието…

Ако разсъждаваме икономически, ние ще следваме егоистичния си интерес – и това, както казах, ще помогне на нас и на околните косвено, и всички ще добруват. Така е, икономиката го е установила. Но отново казвам – може би така рискуваме да изгубим своята човечност. Или пък, ако нямаме такава, никога да не е открием… Според мен ние, като хора, като личности, които все пак имаме някакъв контрол върху себе си, трябва да се стремим емоциите и ирационалността да ни водят. Интелигентността, логиката, разума (и икономическото мислене като техен продукт) – те трябва да са само регулатор на емоционалното начало. Ирационалното е способът за подтигане на щастие. Рационалното е като инхибитор, който регулира функцията на някой важен орган – но с неговото реглулиране не бива да се прекалява, за да не спре изцяло функцията на този орган. В случая органът е сърцето…

И така, аз заемам позицията, че трябва да приемем тези бежанци. Трябва да подадем ръка навън, въпреки че имаме проблеми и вътре. Защото, мога да допълня, нещото, с което съм най-горд от нашата Българска история, не са войнските или културните ни постижения (доколкото имаме такива изобщо), а това, че през Втората Световна Война сме спасили своите евреи. Че сме се обединили и заложили главите си, заради несправедливост и жестокост към чужди нам хора. С това съм горд, и се надявам, ако някога отново попаденем в подобна ситуация, тази черта да се прояви отново.

Все пак, има един голям феномен в нашето Българско общество, на който често се нервя: всички ние уж желаем един свят, управляван от разум, един свят без насилие, един свят на справедливост – а сякаш нищо не правим по въпроса. Аз вярвам във възможността за създаването на този, свят но също така смятам, че той е въпрос на духовна еволюция на човечеството, по време на която трябва все по-малко да се делим по каквито и да е биологични, интелектуални, социални или духовни белези. И да подаваме, или да се стараем да подаваме, ръка на всеки в сериозна нужда, който ни я поиска, независимо дали имаме много, или малко….

-            Хората – каза старият човек – са два вида: умни и не толкова умни…

-           Зная – усмихнах се аз – ти от кои си?

-          Хах! От умните, разбира се. Дори, бих казал, от твърде умните… Което е лошо. Но нека не говорим сега за мен. Хората се делят на два вида – умни и не чак толкова умни. Според теб, Виктор, важно ли е да си умен, за да си щастлив? Или по-скоро: доколко е важно да си умен, за да си щастлив?

-           Ъм… Хм. Не съм сигурен – погледнах към земята замислен. – Би трябвало да е.

Старият човек ме чакаше мълчаливо и с подканващ усмихнат поглед.

-           Казват, че незнанието е благословия. От тази гледна точка – не, интелектът, мисленето, изобщо не са ползни за щастието.

-           Мисленето улеснява живота много.

-         Не говоря за това мислене. Говоря за разсъждаване, за търсенето на това, какво е правилно и какво не – енергично обясних аз. – Да живееш като животно, или близо до такова, без някакви други грижи, освен да имаш къде да спиш – доколкото това е нещо, без което не може – и какво да ядеш, без да се притесняваш дали си добър човек, без да бъдеш тормозен от съвестта си, без да пшолагаш и минимални усилия да постигнеш нещо полезно в живота си – ами това е прекрасно лесно безгрижно съществуване!

-          Но?

-          Но може би… Може би това съвсем – по никакъв начин – не е щастието. Дори без „-то”, може би изобщо не е никакво щастие само по себе си. Защото… щастието… – замислих се малко – щастието не е това да нямаме проблеми. Не е да нямаме херувимчета, които да ни бият своите малки шамарчета, когато бъркаме, за да се размислим. Щастието, в крайна сметка, може би не е толкова да нямаш проблеми, колкото да решаваш проблеми.

-          Будистите смятат, че именно липсата на болка е път към щастието?

Замислих се. Някъде бях чел, че Буда прекарва дълги години в медитация и размисъл, след които достига до ключовата тайна на живота – че желанията пораждат болката… и че за да бъде човек щастлив, той трябва да се избави от желанията си – а така, и от болката….

-          Философията на Буда – казвам това с уговорката, че не съм добре запознат с нея – сякаш е по-мъдър вариант на философията на лентяите.

-          Лентяите? – кротко повдигна вежди моят събеседник.

-          Хората, които живеят без да се занимават с каквото и да е. Които паразитират на гърба на други. Които… нямат никаква цел в живота си.

-          А може би точно те са най-щастливи? Може би така наречените отговорни хора обременяват съществуването си с крайно много ненужни занимания, които, в последна сметка, само водят до по-малка концентрация върху настоящия момент. Може би да живееш ден за ден, без план график, радвайки се на природата, разходките, компанията на приятел, четенето, яденето – и всичко това без някаква цел и без ограничения – води до много по-пълноценно щастие от така модерните за твоето поколение „самоусъвършенстване”, „учене през целия живот”, правене на кариера, създаване на име, създаване на семейство – големият остатък от партиархалното мислене – и дисциплинираност… Може би човек е най-щастлив, когато е без каквито и да е окови? Когато мисленето му е без всякакви окови?

-          Не бих казал – възразих. – Човек не може без окови. Или по-скоро, без някакви граници, които ти в случая наричаш окови.

-          Защо да не може? Изключвам, разбира се, границата да нараняваш или пакостиш на другиго или на себе си.

-          Защото.. – замислих се аз – без граници човекът е като… Всъщност – без граници човекът изобщо не е човек!

-          Правилно! – възкликна моят събеседник, прекъсвайки ме. – Това прозрение исках да чуя. Продължи, моля те.

-          Аа, докъде бях? Да. Човекът без граници не е човек . Човекът без граници – той е животно. Ако трябва да го кажем фройдистки, без Свръх-Аз-ът – усещането за правилно и грешно – човекът се ръководи само от инстинктите и първичните си нужди. И дори да приемем, че в една общност, в едно общество…

-          Ах, как мразиш и обичаш тази дума!

-          Да – усмихнах се – мразя обществото и го обичам… Но да продължа. Дори в едно общество човекът да добие някакви минимални граници – как да не вреди на другите и как да общува с тях – защото комуникацията, в крайна сметка, също е вид ограничение – дори тогава човекът е по-малко човек, отколкото ако си налага да се развива повече и повече като личност. А да си наложиш нещо – значи да се ограничиш…

-          Значи според теб единственият начин човек да е щастлив е да бъде развит като личност? Да бъде, по твоите думи, повече човек?

-          Ами – присвих очи – да. Всъщност и да, и не.

-          Неукият селянин може ли да бъде щастлив?

-          Може, разбира се.

Замлъкнах за малко и започнах да размишлявам над въпроса и над отговора. Моят събеседник – този толкова забележително кротък, омиротворен, човек с очарователно ведри сини очи – ме изчака с лека усмивка и весел пламък в погледа.

-          Искаш ли да ти кажа аз какво мисля по въпроса? – попита старият човек.

Аз го погледнах с онзи интелигентен поглед на замисленост, който прави хората така красиви, и отговорих:

-          Давай.

-          Мисля – погледна ме замислено изпод вежди той – че щастието, или чувството за щастие, не е функция на – така да го наречем – личността. Личността е онзи сбор от качества, принципи и желания – с една дума особености на характера – който изцяло ръководи нашите действия. Той определя как да постъпим и какво да помислим. Ако аз съм егоистична личност, ще говоря каквото ми падне, без да се съобразявам с чувствата на околните. Ако съм грижовна личност – винаги ще премислям думите си предварително. Личността обаче – старият човек ненатрапчиво вдигна показалеца си и леко сви сините си очи – има още едно свойство. Тя определя как възприемаме света. Ако аз съм студен човек, ще подминавам всички болки на света с идеално спокойствие. Ако съм емоционален и сантиментвален обаче, аз ще страдам от най-малките неща.

-          Дотука не ми каза нищо ново – казах.

-          Чакай сега, бе, ще кажа – усмихна се старият човек. – Аз си представям така нещата: душата на човека е като око и стъкло на очила – стъклото е личността, а окото е сърцевината на душата. Очилата, или личността, определят как външният свят ще се пречупи през призмата, но това пречупено ще бъде възприето от очите, или сърцевината на душата – и това е важното. Ако личността е направила външният свят да изглежда добър – душата е щастлива; ако го е направила да изглежда лош – душата е нещастна. Разбира се, личността, или тази призма на характера, е различна за всеки.

-          Значи смяташ, че това дали си умен или не няма никакво значение, така ли?

-          Донякъде да. Смятам, че един човек, който познава света повърхностно и създава връзка с другите повърхностно – защото все пак, за да опознаеш някого и да изградиш по-дълбоки отношения с него изисква много мислене – може да бъде щастив. Той може да се радва на своите малодушни и дребни радости като ядене на пържени картофи, секс и американски сериали. Може да бъде щастлив дори по цял ден да мастурбира, макар това да ми е малко трудно за представяне. И все пак смея да твърдя, че радостите на човека могат да варират по сила. Щастието, според мен, макар и строго индивидуално за всеки, може да се измерва и някои видове щастие категорично са по-големи щастия от дуги. Мисля, че Аристотел и Епикур имаха някакви подобни схващания.

-          И как се измерва щастието според теб?

-          Според мен – започна моят събеседник – щастието се дели на нисше и висше щастие. Може дори да се раздели и на три вида – нисше, по-висше и истински висше. Най-нисшото щастие изпитва онзи, който познава света само от телевизора и от отношения на дай ми-ето ти. Който нехае за таланта на Леонардо да Винчи и за гениалната музика на Моцарт и Вагнер и чиито интерес не бил привлечен от чудото на растежа на морските корали и невероятната им красота. По-висше, и то доста по-висше, е щастието, което изпитват – така да ги наречем – нормалните хора. Тези, които срещаме всеки ден. Които познават постиженията на световната култура и могат да преценят мястото си в нея; които с радост поемат феномените, които им предлага Discovery Channel и които намират смисъла на своя живот в любимия си човек или своето дете; които знаят смисъла и чувството на саможертвата и не са чужди на идеалите и принципите. И третият вид щастие е на тия хора, които за нас остават в историята като гении. Великите. Мъдреците! Бащите на света. За тях няма нужда да изреждам имена. Те са прекарали своя живот, помагайки на околните или допринасяйки за благото на човечеството или изкуството. Те са били обичани или мразени от всички. Те са живели честито или подритнато, в богатство или в мизерия… И никога не са били щастливи според традиционното разбиране за щастие.

-          Ама нали ми казваш, че тяхното щастие е най-висше! – протестирах аз, отново прекъсвайки моя събеседник.

-          Да, тяхното щастие е най-висше. Но то е и твърде деликатно и болезнено. Чел ли си Библията?

-          Отчасти.

-          Книгата Еклисиаст?

-          Не.

-          В книгата Еклисиаст, или книгата на цар Соломон, е казана една безкрайно мъдра фраза: „Който трупа мъдрост, той трупа и тъга.” А Ницше е казал: „Който разбира всичко, той мрази всичко.” Трети пък е казал, че да разбираш всичко, значи да прощаваш всичко, но това е обект на друг разговор. Мисълта ми е: мъдрите хора, за които ти говоря, имат достъп до най-висшето и най-недостижимо щастие. Щастието да виждаш света в цялята му красота, грозота и сложност. Щастието да познаваш човешката душа или изяществото на изкуството до най-дълбоките им и съкровени и миниатюрни съставки и струнички. Щастието да можеш да даваш премерени и мъдри съвети в помощ на околните. Щастието да имаш портите на Познанието отключени пред теб и да ликуваш безпаметно и безгранично при вида на това Познание. Но… както всичко в нашия свят, и това има своята цена. А именно, цената да си нещастен. Човечеството е било доста самоуверено в своята важност преди Николай Коперник да измести геоцентричната астрономическа теория със своята хелиоцентрична и да каже на света, че не Земята, а Слънцето е в центъра на Вселената и не то се върти около нас, а ние около него. Човечеството е било доста самоуверено в своят божествен промисъл, докато Дарвин не му е показал, че човекът е просто слязла от дървото маймуна. Човечеството е било доста самоуверено в своята разумност, докато Фройд не е  доказал научно, че човекът е крайно нерационално същество. Разбираш, Виктор, хората в някаква степен са живели много по-приятно, преди да им бъде казано категоричесло, че са толкова маловажни и слаби! Наистина, знанието, а не незнанието, ги е освободило, но също и ги е накарало да си задават въпроса: какъв е смисълът на моя живот тогава? Щом няма Рай, няма Бог, а няма дори и истински добродетели….

Моят събеседник беше станал много възбуден от темата и говореше поглъщащо разпалено.

-          Ти, разбира се, знаеш тези неща, Виктор, разбира се, че ги знаеш… – продължи своята емоционална мисъл той. – Казвам ти ги, защото след доста години лутане из лабиринта на мъдростта, съм стигнал до едно мнение по отношение на щастието и мъдростта, или това да си умен, откъдето започна нашия разговор.

Старият човек се бе вторачил в мен. Сините му очи сякаш гледаха в мен и в небитието едновременно, а в емоцията си той изглеждаше все по-човешки от преди. Когато заговори след малка пауза, тонът му бе по-умерен и заключителен:

-          Според мен, Виктор, най-добрият вид щастие е умереният – този, който ние с теб нарекохме „по-висше щастие”. Човек трябва да живее с красотата на света и да се радва на свободата, която му дава мисленето и Познанието, но той трябва да прави това много внимателно. Според мен, човечеството е надарено с тези умни хора – мъдреци – които са негови Пазители. Пазителите са тези, които решават най-сериозните житейски проблеми на другите, спестявайки им горчилката да осъзнаят това, което би ги направило нещастни. Прекалено философски настроеният човек е безкрайно полезен и добър за околните му, но не и за самия себе си – когато един философ осъзнае относителността и несъвършенството на света и хората, той е твърде силен, но и твърде нещастен. Един нормален човек се радва с пълно и чисто от подозрения сърце на доброто, сторено му от друг. Един Пазител обаче вижда неща в това добро, които го карат да разбие идеала си за него.

Моят събеседник най-накрая замълча за повече време и погледна земята. Сякаш бе изказал дълго таена мъдрост, както всъщност и беше, и сега я оставяше сама да се разстели и да заеме своето място в битието около него, а сам той си почиваше от напрежението да я носи толкова дълго и толкова дълбоко. Аз почтително и мълчаливо го изчаквах…

-          И аз не съм сигурен какво искам да кажа с всичко това, Виктор. Не искам да препоръчам на света да тъне в незнание, но искам да му препоръчвам да не стига твърде далече… Развиващият се свят е толкова напредничав, че ако тъпите политици не затрият Земята с ядрено оръжие, със сигурност скоро няма да има много непознати неща. Кой знае, може хората да разделят на части и направят дисекция на обичта… Което поне за мен е най-свещеното нещо в нашия свят и не желая да бъде обект на научни изследвания, излъчвани по Explorer Channel. Карл Маркс и Зигмунд Фройд, а всъщност и Исус Христос, са казали, че Истината може да направи човека свободен. Това, което аз питам и изобщо нямам позиция в отговора е – струва ли си човекът да бъде напълно свободен? Да не забравяме, че ти в началото каза, че човекът без граници не е човек…. Макар и да го каза в малко по-различен смисъл. Не зная какво да кажа по въпроса, Виктор. Този въпрос ме е терзал цял живот и ме е изпълвал с амбиция и страх. Може би ти ще имаш шанса да си създадеш по-адекватно мнение за него, Виктор, и ще го решиш….

Старият човек замълча. Мълчах и аз, разбира се. Нещата, които той ми бе казал, не бяха нищо наистина ново, но ми извадиха в центъра на вниманието един твърде важен проблем, който можем да наречем и екзистенциален. Докато гледах в земята с присвити очи, разсъждавайки върху сложността на избора знание или незнание, чух звук, който не може да бъде описан, а само усетен, и вдигнах поглед. Старият човек се бе стопил във въздуха….

Поздрав за всеки в беда и специално (но не защото е в беда) за Жоро!

Току-що се замислих над тъй известното интервю на Диана Найденова с Волен Сидеров в „ЧЕЛЮСТИ“. В него се казват доста неща, има много болезнени въпроси, много увъртяни отговори и някои хапещи реплики. На различните места се коментира по различен начин – едни изкарват водещата на предаването настроена срещу Волен, а неговото представяне – достойно и издържано; на другия фланг, в сайта на идиотите от БНС, прочетох пък как водещата разобличила по най-безкомпромисен начин хитрините на лидера на АТАКА. Знам ли… Аз така и не можах да преценя. Стигнах до извода, че всичко наистина си е въпрос на моментна настройка, и резултатите от такива дебати се отразяват по-скоро несъзнателно/подсъзнателно ниво (върви, та ги оправи Юнг и Фройд). Тоест: зрителят не може да си създаде толкова мнение в момента на предаването, но това, което е видял – мънкане, зъбене, притесненение, притискане, увереност, достойнство, смелост, прямота – всичко това му остава в главата несъзнавано и с течение на времето многото медийни изяви му оформят една рамка за възприятие на човека.

Но не това ми е идеята; искам да говоря за лидерите, за тези, които ги уважават, защо ги уважават и доколко това е правилно.

По начало аз съм много впечатлителен човек, дори твърде. Склонен съм да се впечатля от всяко по-харизматично представяне на някого, и обратно – да се настроя срещу него при обвинение, отправено от човек, който уважавам. И това изооообщо не хо харесвам в себе си.

Добре, мисля си, има много хора, които искат да променят нещата, искат да помогнат в името на някаква кауза. И това е нещо, което е много уважавам. Но как, аджеба, тези хора да знаят, че техният водач действа правилно и представя нещата през правилната призма, ако и те самите са толкова впечатлителни, колкото мен? (А аз вярвам, че повечето млади „патриоти“  в роден мащаб и защитници на каузи в световен, са наивни горе-долу колкото мен) Как да са сигурни, че са се записали в правилния лагер?

Ами, не могат. Да си водач е нещо трудно; за това са необходими интелект и пакет други качества, които можем да определим като мъдрост и разсъдливост. Интелект, мъдрост и разсъдливост, за съжаление, притежават твърде малко хора. Но пък една революция – а аз съм изключителен привърженик на революциите – не може да се осъществи само от лидери; както казва дядо Вазов – „народът даде числото на борбата“.

Значи хората са необходими; простите хора, млади и стари, които могат да предложат сърцата и телата си в името на кауза, но пък са много уязвими от манипулация. Те са необходими и за да избегнем втори нацизъм ( с харизматичен лидер Хитлер), втори комунизъм (с харизматичен лидер Ленин), втори фашизъм (с харизматичен лидер Мусолини), пореден религиозен тероризъм (с харизматичен лидер Осама бин Ладен или Римокатолическата църква или първосвещениците, разпънали Христос), пореден военен тероризъм (с харизматичен лидер Американското правителство) и прочее, и прочее паметници на масовата глупост – за да ги избегнем трябва всеки загрижен за общото благо човек да следва някаква система, предпазваща го да стане инструмент за зверства и облагодетелстване на водачите.

И аз предлагам следните прости две правила, които да предпазват привържениците на идеологии да сглупят непоправимо:

1. Каквато и да е Каузата, колкото и да е Висша, освен ако отсрещната страна сама на отнема живот, никога не употребявай физическо насилие.

2.   Винаги си оставяй едно наум за думите и действията на водача на Каузата; винаги се вслушвай в критиката и пресявай нещата, защото някъде в споровете може да осъзнаеш, че колкото и да не ти се иска, твоят Вожд е просто изкусен демагог – като Адолф Хитлер.

Ами, това е което имах да кажа, дано не е твърде разхвърляно, както ми се вижда. Ще завърша с един афоризъм, който много ми харесва и е много добре приложим към т. нар. водачи на разни движения:

„Помнете, големите се познават по отношението им към малките.„

be_true

нещо, от което ме е страх, е

да не бъда като другите

ставането

превръщането на:

прозорец в огледало

книга във вестник

емоция в думи

разказ в преразкази

цяло в остатъци

житейски трансформации

накратко.

нещата, които не правя,

но те мен – незавършена

са повече от монети във фонтан

за желания.

прелети

пресаждане

заграждане

солене

чаши с маслини

сирене с клечки

отблясъци на тихото

са пружини в леглото ми

денем

нощем

и най-вече в онова

неопределено време

когато дишам и съм

тука – има, тука – нема

нечия

.

.

.

и знача

———————-

С позволение от авторката, поздрав към нея и линк към блога й – http://art7ess.wordpress.com/

Ще уча в Пловдив. Психология. Ще живея тук, ще работя тук и ще мога да обичам моето Слънце не от разстояние.

Това ми е, общо взето, сбъдната мечта. Тя се роди преди около 11 месеца, когато прецених, че да живея в любимия си град и да съм заедно с любимия си човек си струва над това да гоня сигурното образование. Сега обаче имах дебат по skype с моя близка приятелка. Тя каза, че съм имал заложби, които не трябвало да потискам учейки в относително лошия Пловдивски Университет, заради любовта, а трябвало да получа солидно образование в София. Аз й отвърнах, че приоритетите ми са железни: любов-мечта-кариера.

За любовта е ясно. Но мечтата, каква е моята мечта? Вие не знаете. Искам да стана учител. Вдъхнови ме Dead Poets Society преди няколко години. Оттогава насам, с няколко колебания, това е моята пътеводна светлина. Искам да бъда като Mr Keating, да давам криле на учениците си, да паля, както се беше изразил някой, пламъче на интерес и вдъхновение в душите им, да бъде опора и стълб на млади хора, които са на кръстопътя на живота, където избират своя път. Искам да ги уча на това, което зная и в което вярвам, и да се Уча от тях. Искам да ходя с удоволствие и ентусиазъм на работа, да бъде обичан от тях, искам да бъде истински Учител.

В момента работя на съвсем нищожна позиция в голяма международна компания. Докато минаваше периода на работни срещи и интервюта усетих оная дяволска тръпка, изкушаваща да се влееш в потока на всички онези, плуващи към заветния хълм, наречен Успех. Успех, разбирай Кариера.

Но какво, мамка му, значи кариера? Да уча в хубав университет, да зная добре материята, на която съм се посветил, да започна работа в мощна компания и да се изкача по нейната йерархия. Да бъда уважаван като успял, например, мениджър и специалист и да бъда материално презадоволен.

Това ли е щастието? Мога да го постигна. Достатъчно умен съм, за да направя такъв вид Кариера, да. Мога да работя в Човешки ресурси и да се издигна и докажа. И какво? Какво ще получа, освен изкусителното уважение на хора, уважаващи същата тази безсмислена кауза?

Не, няма да похабя потенциала си за това. Аз мога много повече. Мога да се Уча. Мога да съм Търпелив. Мога да Мечтая и мога да бъда Смел. Няма да влагам жизнената си енергия и краткото си време на този свят в нечия чужда машина за пари, някаква си монополна и колосална фирма. Не… Ще стана Учител. Ще се боря с твърдоглавието на младите, ще се боря със себе си, ще Уча и ще бъда Учен. И ще помогна на млади хора, които винаги ще имат нужда от един съвет повече. Надявам се да бъде помнен от тях с топлота и светлина, и наистина да съм им от полза. А ако избера така наречената „реализация„ – какво ще реализирам? Ще генерирам печалба и сигурност на нечия чужда мечта, и няма реално да помогна на никого. И ще бъде заплатено на егото ми.

Мерси!

Боже, дай ми Смелост да следвам Мечтата си! Не ми позволявай да се поддам на страха от несигурността на живота!

Виж още:
„За сълзите в очите на учителя ми“ на kristincross.
Dead Poets Society, великият филм!

„Най-дълбоките чувства се изразяват най-трудно.“

Карл Маркс

За теб. Скромно и както винаги недостатъчно красноречиво. Но за теб, лане мое.

> Текст.

]]> http://sickdreamer.wordpress.com/2009/08/06/words/feed/ 0 SicKDreameR http://sickdreamer.wordpress.com/2009/07/24/divine-spark/ http://sickdreamer.wordpress.com/2009/07/24/divine-spark/#comments Fri, 24 Jul 2009 11:12:26 +0000 sickdreamer http://sickdreamer.wordpress.com/?p=285 ]]>

Отдавна се каня да напиша този постинг. Но нека започна с цитат от една любима моя песен на Лили, която някак сякаш е подходяща за темата:

Искай докрай, раздавай докрай – ще рисуваш с мечтите пътеки!
Искай докрай, раздавай докрай – ще надминеш по пътя си всеки!
Искай докрай, раздавай докрай – скрит в сърцето си рицар ще видиш!
Искай докрай, раздавай докрай – не с китара, а с огън ще свириш!…..

Божествената искра. Първо, да уточня, че не влагам нищо религиозно в това поянтие, по-скоро му придавам философки смисъл.

Аз вярвам, че има Бог. Бог – Универсум. Бог-абсолют. Бог, представляващ целия свят, представлявща цялата Вселена – с всички нас и всичко останало включени в Него/Нея. Вярвам в Реда, ако понятието Бог не ви допада. Но със сигурност вярвам, че в Битието (а би трябвало, ако има такова, и в Небитието) има някакъв свещен Ред, някаква Висша Хармония, някакво master пиано (или цигулка), от което излизат всички звуци на Всемира. И всичко това в едно категорично Равновесие и Смисленост.

Смятам, че този Ред има своето проявление – проявление в енергия. По някакво необояснимо интуитивно усещане ми се струва, че провлението на тази енергия е или безкрайно чиста и безкрайно ярка светлина, или безкрайно мощна и неразличима като отделни тонове музика. Не знам защо така.

Но да се върна на божествената искра. Аз усещам божествената искра в нещата, които ми се струват отвъдни на този свят, непринадлежащи на него. Усещам божествената искрица, когато се разтапям от умиление пред племеничките си, когато буквално усещам как от сърцето ми извира обич към моя приятел, когато слушам мощна музика, когато чувствам мощта на земните стихии, когато чета мощна поезия – например Пушкин. Струва ми се, че изкуството е най-близкия на хората начин, освен емоциите, да се докоснат до божествената искрица. Чрез чувствата на обич, сюблимна (висша) радост, на сливане с музиката или природната мощ, ние се докосваме - само за миг – до божествеността в чистата й форма. Защото, ако усещането ми е правилно, БОГ е във всичко – но в нечиста, така да се каже, форма. Цялата материя и цялата енергия, която познаваме, е създадена от Изначалния елемент на Божественото, но разтеглен, видоизменен, оцветен в субективност – а в моментите на чист и духовен досег с изкуството и висшите емоции, тогава ние вкусваме една доста по-чиста форма на Божественото.

Преди месец бях в Бургас за две вечери. Едната от тях прекарах с компания на плажа. По едно време се отделих (разбира се!) от групата и отидох самичък на кея. Беше към 1 през нощта, съвсем малко хора минаващи на транзит пред плажа или кея. Аз стоях някъде към средата на дървенобетонната конструкция и бях заобиколен от морето. Над мен небето беше спокойно, но тъмно, с малко облаци. И… тишина. Чувах само как вълните на морето се движеха в някакъв свой си – и фиксиран – ритъм. Аз бях част от тялото на морето, в известен смисъл, и около мен морето дишаше чрез вълните си в своя пулс. Около мен аз усещах този пулс. Усещах себе си част от този пулс, който реално беше и пулс на Природата. Пулс на Земята, пулс на Божественото. Чувствах се, съвсем осезаемо, част от нещо Голямо, Грандиозно, Висше – сетивно плувах в една природна хармония, и някак усещах и себе си част от нея. Това за мен е да усетиш Божествената искра. Аз я усетих в грандиозността и хармоничността на морето.

Снощи, от друга страна, бях на концерт на Лили (Иванова, разбира се). Беше много хубаво, беше доста мила към пловдивската си публика, но това сега няма значение. Музикантите на Лили – или поне Бисер Иванов и Оги Енев – винаги сякаш много се вживяват в музиката. Това ми направи впечатление и тогава. И ми се избистри идеята в главата, че хората на изкуството са именно тези, които най-често – ако творят от сърцевината на душата си – се докосват до Божественото. Посредством своето изкуство те един вид дават форма на емоциите, на светлината, на КРАСОТАТА, която усещат в себе си; те, поне така го усещам аз, сякаш втечняват емоциите в звукове или дават визия на духовно красивото посредством неуловими фрагменти като форма, цвят, размах.

Аз самият съм много чувствителен към музиката. Майка ми, когато сме говорили по Скайп и ме е виждала на камерата, ми е казвала, че много съм се вживявал в песните. Хах, а тя всъщност нищо не е виждала почти! Когато ходя по улицата и съм в специфичното настроение и слушам точната музика, една песен може просто да ме накара да сбърча лице, да стисна очи, може да докара тялото или поне ръцете ми до конвулс. Често ми се случва аз наистина да усещам, буквално да усетя почти физически, музиката. Усещам я как минава през мен, през тялото ми, сякаш пулсира, вибрира в мен, и сякаш изкарва тонове килоджаули енергия от душата ми. И емоция, разбира се, но емоцията… емоцията сякаш е просто друго агрегатно състояние на енергията?

Та: за мен Божествената енергия/искрица ние можем да видим в изкуството и емоциите. В музиката, в поезията, в любовта, в обичта, в съзерцанието. В танца! (за мен танцът е приближаване до божествената естетика)

Струва ми се, че на фона на всичко субективно в нашия свят, има и нещо съвсем обективно, и то е нашия най-висш и истински идеал за красиво. Колкото повече се доближава нещо до него, толкова повече божествена искра носи. Независимо дали става дума за въшна или морална красота.

Още веднъж, да живее красотата! И да живеят Лили, Бетовен, Ван Гог и Шекспир!…

В сайта LifeAfterCapitalism.info попаднах на статия, говореща за криминализирането на бедността. Все още не съм я прочел, но заглавието ми ме наведе на размишления, които ще споделя тук с вас. (God, make me unboring!)

Моят приятел, имайки западно икономическо образование (а образованието често е второ възпитание) смята, че капиталистическият строй е възможно най-справедливият. Намира го, в общо линии, за справедлив. Всеки има относително равни възможности, за да постигне каквото и да е – ако не просперира материално и си остане беден, значи или е некадърен, или мързелив. Негова вина…

Разбира се, това е съвършено вярно, и тази относителна справедливост на капитализма е нещо хубаво. Но същата тази капиталистическа етика за справедливостта, не внушава ли по този начин, че да си беден е порочно (лошо)? Откъдето не следва ли, че: да нямаш пари е порочно? Откъде следва: щом имаш всяка възможност да се уредиш материално и не си глупав, изпуснал си шанса си – живял си неправилно.

Мисълта ми е – всяко общество има някаква етика, която поддържа съществуването му. „Не кради“, „не убивай“, „не лъжи“, „не подлагай властта на критика“, „почитай родителите си“, „създай семейство“, „бъди щедър с околните“… Все правила, охраняващите основите на установения ред. „Не бъди беден“ е правилото, необходимо за здравословното развитие на капитализма. „Старай се всячески да бъдеш по-богат.“

И така фактически се измества центъра на ценностната система. Ако за патриархалното общество е ценност да уважаваш авторитетите, за комуналното – да делиш всичко, за войнското – да си агресивен/мъжествен, то за капиталистическото общество една от важните ценности е да се стараеш да умножаваш състоянието/капитала си. Ако не си успял, т.е. останал си на дъното – то ти си се провалил житейски.

Но бедността има някои хубави черти. Всъщност – много хубави черти. По-бедните хора обикновено са по-смирени. По-склонни да помагат. По-сърдечни. И най-вече: не съсредоточават жизнената си енергия в това да печелят пари, а в това да градят връзки с хората. Разбира се, не говоря за най-лошия случай на най-окаяните бедняци. Те със сигурност по-скоро са тласнати към пороци, пропиване на всичко изкарано и агресия. И нямат много свободно време, ако работят на две-три работи. Но ако погледнем по-средната класа хора – те работят по 8 часа на ден, изкарват достатъчно за един посредствен като лукс живот, не отделят от времето си да мислят за кариерата си. След работата се отдават на себе си, семействата и приятелите си. А един човек с амбиции да преуспее просто се събужда, яде и ляга с мисълта как по да преуспее по-бързо и по-ефективно. Впрочем: аз имам антипатия към думата „амбициозен“. В огромна част от обявите за работа се търсят „амбициозни хора“. Ама амбицията не е най-важното, да му еба майката!

И тук е квинтесенцията на объркания постинг: модерният капитализъм, за да се развива добре, определя като водеща ценност стремежа да се правят пари. Този амбициозен стремеж обаче канализира (насочва) жизнената енергия на човека в добиване на нещо мъртво: кариера, пари, авторитет. Ако човек реши да насочи енергията си в добиването на нещо живо – себе си, семейство, приятели, излети, забавления – той се лишава от това да изкарва пари, а с това пък става порочен по общоприетия модел на капиталистическия строй.

А, да не забравяме, жизнената енергия обезателно е ограничено количество. Според мен човек не може едновременно да се посвети на амбициозна кариера и да обича безумно. Не може да прави революция и да гради семейство, отдавайки се и на двете по много. Самата икономическа наука го потвърждава.

Аз вярвам, че живите неща са по-ценни и избирам да се насоча към тях. И да си стоя порочно беден

]]> http://sickdreamer.wordpress.com/2009/07/08/bogatstvo/feed/ 39 SicKDreameR Доналд Тръмп 2433762170061876476qLnAGE_ph Избор http://sickdreamer.wordpress.com/2009/07/06/the-insolence-of-hope/ http://sickdreamer.wordpress.com/2009/07/06/the-insolence-of-hope/#comments Mon, 06 Jul 2009 10:47:25 +0000 sickdreamer http://sickdreamer.wordpress.com/?p=261 ]]>

Социализмът е бъдещето на света.

В това вярвам аз. Даже, малко е смешно, на кецовете съм си го написал Повечето хора, разбира се, живеят с горчивата утайка на марксовите идеи – примера на Съветския Съюз, Китай и Куба – и настръхват при споменаването на „социализъм“, „комунизъм“ или пък „колективизъм“. Поне в България, но предполагам, че и по света не е много по-различно.

Ако някой желае да се запознае с идеите на Карл Маркс – и неминуемо да се вдъхнови от тях – препоръчвам му Ерих Фром. Сигурен съм, че има десетки автори, интерпретиращи бащата на социалистическото учение, но аз си познавам Ерих Фром и в неговите „Да имаш или да бъдеш“ и особено „Отвъд веригите на илюзиите“ ясно показва защо според него капиталистическата уредба на обществото съсипва душата на човека и каква алтернатива на това предлага социалистическото общество.

Но всъщност мнозина са съгласни, че социалистическото общество е едно идеално общество – на всекиго според потребностите, на всекиго според възможностите. Безплатни социални услуги. Всеобща солидарност и щедрост. Всеобща финансова и (което повече хора пропускат) духовна задоволеност и пълноценност. Повечето интелигентни люде са съгласни, че това е едно много хубаво общество.

И го отричат.

„То е утопия“, заявяват. „Човекът Е ЕГОИСТ по природа (така ги учи любимия Адам Смит) и не може да живее толкова солидарно и самосъзнателно. Това е абсолютна утопия, зарежи го.“ И ето как умират надеждите за идеален (или почти идеален) свят. Гадни „реалисти“.

Аз пък вярвам в бъдещето на света. Вярвам в еволюцията като една от основните характеристики на нашата реалност. Съответно хората имаме физиологична еволюция, интелектуална, научна, икономическа, гражданска – а защо да нямаме и духовна? Да, духовната еволюция обезателно е присъща за човечеството според мен. Може да е бавна, но е постижима. Как – това е обект на съвсем нов постинг и едно всеисторическо търсене. Но едно е сигурно – духовната ни еволюция няма да се ускори от неверници „реалисти“, тя се постига от разни мечтатели и „луди“ като Сократ, Спиноза, Галилео, Маркс, Торо, Смирненски, Ганди, Ерих Фром,  Майка Тереза, Джон Ленън, Майкъл Джексън….. аз? Ти? Да, ти ще си ни от полза!!

„Светът не може да се подобри от реалисти и циници, ограничени от очевидната моментна реалност; той може да се подобри само от мечтатели и оптимисти, които виждат отвъд тези граници“ – тази прекрасна мисъл прочетох в книжка, подарък ми от близък приятел. И вярвам в нея и се старая да не позволявам на околния свят да пресира и стандартизира мисленето, идеите и мечтите ми. Обществото да го духа с неговите рамки и черногледство.

Последната глава на разкошната „Отвъд веригите на илюзиите“ на Ерих Фром носи името „Моето кредо“. Тя се състои от 6 абзаца, всеки от които започва с „Аз вярвам, че… „. А ти – е въпросът -ти вярваш ли? Ще ни помогнеш да променим света?

Post Scriptum: Да поясня, че книгите на Ерих Фром, които препоръчвам, не са с политическа насоченост. „Да имаш или да бъдеш“ е анализ на двата типа съществуване – такъв със смисъл на живота да събираш (пари, любов, емоции) и такъв истински да изживяваш (парите, любовта, емоциите). „Отвъд веригите на илюзиите“ е един блестящ анализ на ученията на Зигмунд Фройд и Карл Маркс, като Фром сочи приликите и разликите между двете. Според него човек може да бъде истински щастлив и пълноценен само когато е освободен от илюзиите си за света, и Фройдизмът и Марксизмът са пътищата към това освобождение.

Препоръчвам и трета негова книга – „Изкуството да обичаш“. Не съм съвсем съгласен с идеите, изложени в нея, но безспорно е един много много добър анализ на видовете обич, привързаност и емоционални нужди – егоистични и неегоистични Всъщност препоръчвам и четвърта книга на Фром – „Човекът за самия себе си“, което авторът прави дисекция на определенията за моралност и неморалност, и предлага разбирането си за два вида етика: човеколюбива и властолюбива.

Още за социалистическата доктрина: в Блога на Костенурката – препоръчавам!