Първороден грях: според християнството грехът, извършен от първия човек Адам [изяждането на плода от Дървото на Познанието] се предава на неговите потомци по наследство, с други думи, човек се ражда грешен. Единственото нещо, което може да освободи човек от греха и да доведе до спасението на душата му, е вярата в Исус Христос. [При протестантите нещата отиват по-далеч и те възприемат човешката природа като изначално зла след Първородния грях.]
Снощи водих разговор за критиката, самокритиката и себеотричането (отново с момче, хаха!). Аз казах, че човек трябва да харесва и приема такъв, какъвто е; опонентът ми обаче ми отвърна, че ако един човек е на път да съсипе живота си, защото, например, е алкохолик, не бива да приема себе си такъв, какъвто е. Съгласих се, че в такива крайни случаи не трябва да има приемане. След това пък дискутирахме доколко е редно човек да изменя себе си, за да се хареса на някого – особено ако не е харесван от мнозина. Опонентът ми каза, че няма нищо лошо в това да промениш себе си, за да постигнеш нещо, което ти харесва и ти се иска да бъдеш/имаш/можеш. Аз пък му отвърнах, че това действително не е лошо, но само ако в процеса на отричане от настоящата си същност (сред които желаното качество не присъства) ти не приемаш липсата на качеството като нещо лошо, а приемаш качеството като желано, но без неговата липса да те кара да се чувстваш непълноценен.
Тоест, аз може да съм с 15 килограма по-тежък, отколкото ми се полага, но трябва да се чувствам окей със себе си. Ако реша да сваля 15 килограма, то не трябва да е заради отричането на “мен грозния дебелак”, а защото искам да изглеждам еди-как-си – просто като по-добра алтернатива, макар и не от жизненоважно значение.
Говорил съм много пъти за това колко е лошо да отричаме себе си, своята несъвършеност, качествата, които ни липсват или тези, които ни правят непривлекателни или неприятни. Колко е лошо и да отричаме своите слабости, заради които допускаме грешки и нараняваме околните. И колко много важно е да не изпитваме вина. Всичко това разяжда човешката душа (разбирай психика), най-важното нещо, което имаме, защото душата съм аз, душата е и моето битие. Всичко в моя живот (и дори някои неща в животите на близките ми) е продукт на моята душа. Затова трябва да я пазя.
А вината разяжда душата. По-зле, не я разяжда – задушава я. Душата и без това не е цялостна, защото обществените норми и нормите, които ни налага възпитанието ни, я ограничават, но чувството за вина допълнително й ебава майката. Чувството за вина ти казва (т.е. казва и на душата ти): “Ти си лош, грозен, некачествен.” Оттам ти си казваш (душата ти си казва): “Може би наистина съм лош, грозен и некачествен… може би не заслужавам много.” След което следва логичното следствие: “Може би не заслужавам доброто отношение към мен. Може би не заслужавам внимателния си приятел/ка. Може би няма нищо толкова хубаво в мен. Може би няма да липсвам на никого, ако ме няма.” Чувството за вина усуква скърцащи вериги и пристегнати въжета около душата ти, и, досущ като тяло, нейните контури започват да се изменят: душата ти се смачква. Но тъй като е човешка душа, тя се опитва да се съпротивлява (досущ като тяло). Въпросът е… доколкото ще издържи преди веригите и въжетата на вината да пристегнат тялото и крайниците й дотолкова, че да не може да мърда свободно и пулсът й да се сведе до меланхолия или депресия. Или пък в отчаян опит да избяга от болезнените въжета и окови, които мачкат, унижават и осакатяват тялото си, душата ще се опита да избяга от самата себе си – да се погуби и всичко да свърши.
Вероятно ще кажете, че съм емо и драматизирам. Е, нека, както казва Петко Бочаров. Но не мисля, че драматизирам. Повечето човешки души не са кой знае колко силни и или оцеляват като изграждат силни прегради и самозаблуди, или пък се смачкват тотално и примиряват, че не стават за нищо, и започват да водят живот вегетация. Или и двете. Разбира се, (надявам се) рядко виждаме чак такива тежки резултати, но съм почти убеден, че това е механизмът, по който критиката действа на душата, ако критиката цели да каже на душата “ти си некачествена”, или пък душата по някаква причина я възприеме така. Или е така само при мен?
Днес по време на кафе с моята компанийка едно от момчетата (с който се познаваме от 5-6 месеца) ми каза, че ми липсва хъс за победа. Отбеляза, че заради това няма да стана добър психолог, и че това ще ми пречи доста в живота ми. Хъс за победа. Даде ми и конкретни примери защо смята така. Мислех си, че съм превъзмогнал в значителна степен своята неувереност в себе си и своето себеотричане. Обаче след разговора това се оказа не съвсем вярно – настроението ми се развали, сдухах се. И останах сдухан още около 20-30 минути, след което си тръгнах към вкъщи (уж да уча по Експериментална Психология за изпита утре, а аз пиша постове, ха!), усещайки борбата в мен. Бореха се душата ми и критиката на момчето. Критиката казваше (или поне така я възприемах): “Много си ленив, не си хубав човек така, трябва да имаш повече динамика, за да си качествен човек!”. Душата ми на свой ред твърдеше, че това не е така и че всъщност проявявам борбеност, когато съм надъхан за нещо или вдъхновен от нещо. Но, разбира се, като панически бягащо животно в мрежа, тя избягваше посочването на въпросните прояви на борбеност и хъс. Разсейваше вниманието ми, както винаги, за да не се окаже евентуално, че всъщност няма такова нещо и наистина не съм качествен човек (а аз, знаете, имам високо мнение за себе си и винаги съм искал да съм качествен и силен човек). В крайна сметка с малко успокояване посредтсвом поемане на въздух преодолях вътрешния шок (пак ще ме вземете за емо) и успях да размисля по нещата по-трезво. Стигнах до извода, че нямам някакви особени борбени качества; проявявам такива в спорадични и изолирани случаи, но иначе съм основно ленив и флегматичен. И… проявих малко самовнушение: а именно, че в това няма нищо лошо. Няма нищо лошо да съм флегматик и да не съм агресивно нахъсан в ежедневието си; и все пак, може би би ми харесало да имам повече динамика в живота си; би го направила по-интересен и пълноценен откъм емоции и изживявания. Но и настоящият ми живот ме устройва.
Заставих мускулите на тялото на душата ми да се успокоят и да спрат съпротивата към въжетата на критиката и в този момент (дълъг момент), те изчезнаха. Стопиха се. Защото вече не бяха критика, застрашаваща душата ми, а критика, предлагаща ми алтернатива за по-добър живот. Без настоящият ми (и настоящата същност на душата ми) да са лоши, некачествени или неприемливи.
Интересно ми е, само при мен ли критиката е толкова болезнено изживяване. Надали е само при мен, статистически погледнато има още немалко хора със сходен характер на моя, но ми е интересно дали по-голямата част от хората, както си мисля, изживяват така нападанието на критиката и породеното от нея чувство за некачественост и вина. Или проектирам себе си върху света?
Човек не носи Първороден грях. Човек е Човек.
Още по темата:
страхотен пост :}
Павел, този пост много ми хареса:).
„а аз, знаете, имам високо мнение за себе си и винаги съм искал да съм качествен и силен човек”. Аз все пак не разбрах дали си се харесваш или просто се бориш за пълно съвършенство. Или пък искаш да си съвършен заради одобрението на хората. В живота според мен важното е не да не падаме, а БЪРЗО да забравяме, че сме паднали. Това всъщност мисля е разликата между победителите и победените. Понякога да имаш къса памет не е чак толкова лошо. Това не значи, че не трябва да си даваме сметка кои сме и да се стремим да ставаме все по-добри във всяко отношение. А ти трябва да се обичаш повече. Сигурна съм, че има за какво:).
Може би трябва да помислиш за самоотричането, в някои случаи, като способ за постигане на личностна промяна, която иначе не би била възможна поради липса на воля.
Примерът ти с наднорменото тегло е особено показателен – много хора просто нямат волята да свалят килограми и живеят потиснати и нещастни от това – щото те може и да са ОК с теглото си, ама другите хора не са – знаеш, че дебелите са дискриминирани отвсякъде – работа, приятели, интимни връзки. Но ако се намразят достатъчно, много от тях добиват хъс за промяна.
Ванина, искам да кажа, че винаги съм искал да съм… някой забележителен. То е нещо като остър глад за внимание и… хм, почести? Дори да съм забележителен с нещо недотам хубаво и прието. Но редом с това съм искал и да съм уважаван и силен и качествен човек, или поне да се чувствам такъв вътрешно. Иначе – харсвам се като цяло, дори понякога изцяло, но и често имам моменти (вече сякаш по-рядко) на недолюбване и себеотричане.
А за късата памет и забравянето… мисля, че имаш право
Лонганлон, хубав въпрос, макар че е леко засегнат и в самия пост. Нека ти отговоря с пример: като малък аз бях с наднормено тегло. Родителите ми, водени от същата като твоята идея, ми повтаряха, че трябва да ям по-малко, да спортувам нещо, отново да ям по-малко… защото съм щял да имам проблеми с момичетата, като дойде време за тях. Резултатът беше, че развих чувство на физическа малоценност и неувереност, което дори когато бях отслабнал почти прекомерно преди години, още ме гнетеше и се чувствах ненаред физически. В крайна сметка наистина отслабнах (то после си върнах част от килограмите де, но пак беше много по-добре), нахъсан и засегнат от подигравките на един неприятел.
Обаче, имаше и друг пример пред очите ми. В училището ми учеше едно момче, което бегло познавах от дете. Той беше доста по-дебел, отколкото аз винаги съм бил, но винаги (от дете) е бил много добре социализиран и през няколко седмици го виждах с различно момиче под ръка. На всичкото отгоре беше малко нещо бабаит, а не някой чаровник, да речеш.
Та, аз, от една страна, се чувствах малоценен, поради (по мое мнение) прекомерна критика от загриженост, а той (по някаква причина, не зная каква) изглеждаше съвсем уверен в себе си и имаше прекрасни социални и интимни контакти – не отслабна и до бала си, когато го видях за последно.
Мисля, че имаме достатъчно възможности да компенсираме своите недостатъци, особено физическите… И дори да нямаме, самонамразването има много по-трайни последствия от едното потенциално отслабване. Разбираш ли?….
Ама никой не ми каза доколко смятате, че е нормално човек да се себеотрича, както съм описал по-горе!
Защо да се самоотричаме, когато можем да се обичаме:). От това, което ни казваш оставам с впечатлението, че ти си си ок, но оценката ти за теб самия е понижена. Всичко е въпрос на самовъприятия Павел. Всичко е илюзия, нашият свят е илюзорен и ти сам избираш в какво да вярваш за себе си. Ти може да отслабнеш и да си с перфектната фигура и всичко останало и пак да имаш чувство за малоценност. Често добрата физиката не е гаранция за добро самочувствие. А примери за обратното – бол. Имах една съученичка, която беше бая дебеличка, а и нищо особено, но имаше един лаф, който често използваше със завидно самочувствие и който и до ден днешен си спомням с усмивка „Всичко хубаво започва със П – Париж, пари, Полина…Е, тя си вярваше…и защо не. Повярвай си и ти!:)
Е, Лонг след такъв перфектен отговор от моя стана какво би могъл да кажеш?
Павка, хубав пост, но какво е това “трябва” и “не бива”? За всичко си има време – и за депресия, и за радост…
“Аз казах, че човек трябва да харесва и приема такъв, какъвто е; опонентът ми обаче ми отвърна, че ако един човек е на път да съсипе живота си, защото, например, е алкохолик, не бива да приема себе си такъв, какъвто е.”
Ами, Жоро, как да се изразя становището без повелително наклонение
Сигурно си прав, не може без него. Исках само да кажа, че което изглежда да “трябва” в един момент,в друг момент е излишно.:) Парадоксът е, че в някои моменти дори “не трябва” да се приемаме такива, каквито сме. А в други – “трябва”. Словесни каламбурчета, хвърляния на мрежата в надежда да се улови смисъл, после да се опече, подправи и използва за подхранване на живота.
Подхранване на живота… Всичко е храна, всичко е търсене, всичко е незадоволеност… Безкрай.