Егоизъм + Алтруизъм = ?

Току-що имах удоволствието да прочета един коментар по мой пост в блога, и той ме подтикна да напиша нов пост, в който специално да изложа мнението си за егоизма и останалите жизнени ориентации Нека направо цитирам размислите – които са приятно синтезирани -  на коментатора за егоизма, и оттам да коментирам аз на свой ред:

Егоизмът е вроден свръхинстинкт за оцеляване, така че е неправилно да се третира като проява на злото в човека. Той просто е липса на добро спрямо когото и да е друг, освен спрямо себе си и по този начин може да навреди на другите, но не изначално целенасочено. Без капчица (или по-скоро солидно резервоарче) егоизъм мисля, че никой човек не може да оцелее.

От друга страна, егоизмът безспорно е семето и почвата за повечето прояви на злото в човека, защото в по-големи количества го прави толкова егоцентричен, че другите вече нямат значение. Така ничие добруване не струва повече и от най-малката лична полза (материална или нематериална) и всяко зло, което ще даде нещо желано на нашето его е оправдано.

Аз не бих дръзнал да оспоря, че всеки човек, в най-дълбоката част  на душата си, е егоист. Дъъъълго време – навярно от осми клас насам, откакто разсъждавам по темата – не можех да се примиря с това. Размишлявах и размишлявах, търсейки някакъв вариант, някаква философска пролука, която да покаже неегоистичен път за щастие – но не открих… В един момент просто се примирих, че един човек трябва да мисли първо за себе си, а после за другите, за да се движи света нормално – иначе, при хипотетичния вариант всички да са крайни алтруисти (т.е. да мислят само за другите), всичко би се объркало.

Но мира все още не ми даваше един друг въпрос: егоизмът в любовта. Тормозеше ме, че човек, дори когато обича, изпитва удоволствие от това, изпитва щастие – а идеите ми за обич тогава бяха човек да обича само и единствено заради щастието на другия. В крайна сметка стигнах до спасителния извод, че всъщност няма нищо лошо в това , да изпитваш щастие, обичайки. Да, то е егоистично по своята природа, но не от оня вид егоизъм, който вреди на нас и тези около нас.

Тогава разделих егоизма на два вида: пълен егоизъм и алтруистичен егоизъм. Пълният егоизъм, разбира се, е този, в който човек изпитва удоволствие да задоволява само собствените си потребности, да доставя щастие само на себе си. Алтруистичният егоизъм, от своя страна, е тази жизнена ориентация, при която човек изпитва удоволствие да задоволява (само) потребностите на другите, да прави другите щастливи. Но не само близките си – защото това, както казва Ерих Фром, е един вид групов егоизъм – но, както Христос учи, ближните си изобщо. И всъщност само его (лат. „аз“) егоизмът може да се приеме за негативен, особено в обичта, а алтер (лат. „друг“) егоизмът е положителният вид чувство. Защото все пак – човекът, без да изпитва щастие от стремежите си, би се стремял към тях механично, като машина. Той… не би бил съвсем човек – а аз смятам, че човекът е красив.

Но пък, както авторът на горепосочения коментар казва, няма как човек да оцелее без его егоизъм. Затова си мисля, че най-добрата,  така да се каже, жизнена ориентация е, да я наречем с работно име – еквилизъм (лат. „равен“). Или: да не поставяме „аз“ или „другите“ като top priority, но да поставяме „ние“ на първо място. Тоест, ако трябва да вземем решение дали да постъпим удовлетворявайки себе си или някой друг, ние ще притеглим чие щастие/полза ще е повече от въпросната постъпка, и в следствие на това ще решим какво да правим. Или пък: днес ще удовлетворя Пенка от входа, утре себе си, вдругиден Ванката от службата, после пак себе си – стига ползата да е равна за всички, никой да не губи. С такава жизнена ориентация, струва ми се, обществото би било едно непримитивно, но сплутено, мирно и мислещо, цяло.

Но разбира се, такова общество е утопия. Поне засега – засега!

А вие какво мислите?

Специални благодарности на islandguy за подтикващия към обяснение коментара, досега не бях писал за егоизма специално