Oh, brother, I can’t believe it’s true.
I’m so scared about the future and I wanna talk to you.
Oh, I wanna talk to you…
Аз съм голям фен на слабостта. Всъщност, смятам, че да проявяваш слабост е едно фундаментално условие за дълбоки човешки отношения, а оттам и за бъденето пълноценна и уравновесена личност.
Последните 7-8 месеца доста чета Ерих Фром. Като цяло той много ми харесва, размишленията му често се явяват нещо като зряло и задълбочено продължение на моите собствени нагласи за света. Една важна разлика между нас обаче е понятието за пълноценна личност – Фром твърди, значително обосновано разбира се, че едно от основните качества на зрелия човек е да бъде самостоятелен и независим, което, ако съм го разбрал добре както го поднася автора в книгите си, на практика значи в основата си да е самодостатъчен. Но аз няма как да се съглася с това, нелепо е.
Човек, естествено, има нужда от истински, неповърхностни контакти с околните. По тоя начин той създава емоционални връзки – приятелства, любов, обич… Но на какво се дължи най-често една емоционална връзка? На интелектуалната обмяна на информация? На общите спомени? Да, предполагам, че тези двете са съставни части, ала най-решаваща според мен се явява нуждата от духовна помощ.
Защото:
както Ерих Фром твърди, човекът се намира в доста кофти екзистенциална ситуация – той се ражда на Земята не по свое желание, надарен с минимум инстинкти, без да знае как да се държи, без да знае в какво да вярва и накъде да върви. Той има нужда от други човешки същества, за да не полудее, но в същото време е индивидуалност, заградена от стените на личността. Те го разделят от другите хора, затруднявайки отношенията им и често правейки ги повърхностни. И тези стени, слава Богу, биват преодолени, когато имаме нужда от помощ. Когато не можем сами да се справим с дадено положение, когато сме в състояние на душевна или житейска трудност и имаме нужда да ни бъде подадена ръка, имаме нужда от морална подкрепа. В такива моменти човек, първо, осъзнава своята несамодостатъчност и, второ, превъзмогва егото си – друга стена – за да потърси помощ. Или обратния случай: човек от една страна проявява емпатия (съчувствие, влизане в положение), поне частично чувствайки болката на друго човешко същество, и, от друга, лишава себе си от време и се натоварва, за да му помогне – полага усилия, за да се грижи. „Човек става истински човек, когато започне да се грижи за нещо“ – Конфуций.
Изобщо, самодостатъчността е Божие наказание, не я пожелавам на никого – ако изобщо е възможна наистина. Преди около година в свой коментар споделих, че не мисля, че мога да бъда щастлив без споделена любов (а аз разглеждам любовта като най-висшата форма на душевно единение между двама души). Авторът на блога, от своя страна, с почуда ми каза как можело да съм толкова „анти-горд и слаб“. А аз му отговорих, че предпочитам да съм такъв, но не и самотен. Защото, в края на крайщата, каква полза да бъдеш свръхчовека на Ницше, ако нямаш с кого да споделиш радостта от това?
Та така със слабостта и нуждата от помощ: да благодарим на Богинята, че ги има и че ни принуждават да ставаме близки с други хора – защото всеки усеща помогналия му човек по-различно, нали? И така сближаването става много по-лесно и възможно.
You’d tell anyone who’ll listen but you feel ignored.
Nothing’s really making any sense at all, let’s talk;
Let’s talk, let’s talk, let’s talk.
————————————–
Текстът в началото и в края на публикацията е от прекрасната песен Talk на Coldplay – можете да видите клипа с превод тук.
PS: Трябва да добавя, че Ерих Фром навсякъде изразява своята убеденост, че човек може да бъде истински щастлив само при духовно единение с друго човешко същество – любов – но ми се струва, че неговата представа все пак изключва слабостта и нуждата от помощ като необходимо качество, дори мисля, че ги разглежда като нещо лошо.
март 21, 2009 в 12:19 pm |
Един аспект мисля, че не си засегнал в тези размисли – нещо, което аз намирам за ключово в живота на всеки. Това е самоусъвършенстването, стремежа да развиваш себе си непрестанно. Мисля, че то обхваща както самостоятелността и независимостта на личността, така и способността да бъдеш съпричастен, да желаеш да помогнеш на нуждаещите се (особено ако са ти близки, макар в по-глобален план това да няма значение), да се грижиш, да обичаш.
По-специфичен ми се струва въпроса със себеотдаването. Там повече може да спори доколко то помага за самоусъвършенстването или пречи, дори вреди.
Да се отдаваш на работата си, на творенето, на любовта – това е част от удовлетворението от живота. Но да се отдаваш на някого, не означава ли да пренебрегнеш себе си, собствената си комплексност на личността в полза на някого, пък бил той и идеален?
март 22, 2009 в 10:46 am |
Мда, защо да си слаб и нуждаещ се от помощ, като можеш да си силен и творящ с полвинката си. Защо отношенията ви трябва да са стъпили главно на зависимостта един от друг? Съгласен съм с Конфуций, именно грижата е това, което прави хората, хора, но нали затова зрелите (вече силни) хора си създават деца (които са слаби и се нуждаят от грижа)
Аз все повече започвам да се убеждавам, че децата са не само неизменна, но и естествена част от връзката между двама влюбени…
Относно отношенията между хората попринцип – не мисля че за да се създаде душевен контакт и да се махнат стените (май стените на автора са доста дебели) е нужно винаги да има проблем, някой да е слаб и нуждаещ се от помощ, напротив, когато няма такива работи, хората са заедно просто защото им е приятно, играят си, творят и се наслаждават на живота
март 22, 2009 в 1:00 pm |
Не, не, Ицо, не си ме разбрал добре – в никакъв случай не смятам, че отношенията на една двойка трябва да се основава на зависимостта – изобщо не!
Но всеки човек – колкото и зрял и силен да е – понякога (или често) има нужда от помощ. При оказването и получаването на тази помощ, описал съм защо, се получава една много специална връзка между двамата – и тя е много ценна, много обогатяваща отношенията. Разбира се, че не е единственият начин хората да махат стените си, но, както съм отбелязал (пак не си чел хубаво – „И така сближаването става много по-лесно и възможно“), те улесняват процеса.
А виж нещата и от друга страна – отношенията между приятели най-често се основават на нуждата от някакъв вид помощ и приятно прекарване. За тая помощ се подразбира връщане на услугата по някакъв начин; но това според мен не е истинско приятелство. По-зрялото приятелство според мен идва не просто когато ти е приятно да с някого и да си играеш и твориш с него, но когато почувстваш емоционална нужда освен забавлението да му помогнеш, ако има проблем. Да се наслаждаваш на живота, както ти казваш, ми звучи като някое повърхностно приятелство тип „на маса“; да помогнеш на някого безкористно обаче е нещо по-дълбоко, не мислиш ли? Къде стените падат повече?
Antone, това, за което говориш, навярно е най-важното за щастието на човека (поне според Ерих Фром е
), но тук аз се ограничавам само до даването и получаването на помощ… Защото, все пак, самоусъвършенстването само по себе включва само себе си – стремежа към развитие на едва ли не каквото и да е; аз си мисля, че то си е много отделна категория 
А за себеотдаването: според мен човек, развивайки себе си, по този начин помага и на хората около себе си. Да се отдадеш на всичко извън теб, разбира се, би довело до лош резултат, разбира се, но ако се отдадеш на едно-две неща – не обогатява ли това, макар да отнема?
март 22, 2009 в 7:04 pm |
е, прав си, ама тук ставаше въпрос за това, че според теб, пълноценните личности трябва да са слаби, а според мен човек става пълноценен, когато стане самостоятелен, независим и способен да се грижи за други хора, когато преодолее собствените си слабости. А ти май по скоро искаш да си ги запази, за да може да се разбира по-дълбоко с другите и за да падат по лесно стените между него и тях ;D
март 22, 2009 в 7:08 pm |
Ами, Ицо, съгласен съм, че човек трябва да бъде самостоятелен, независим и способен да се грижи за други хора, но на мен ми се струва, че всеки човек – дори да е такъв – има моменти на слабост. В което не виждам нищо лошо, защото това ни дават досег с едно прекрасно преживяване. Не смяташ ли, че си струват моментите на слабост за една силна личност, за да се докосва тя до други хора по-интимно?
март 22, 2009 в 11:13 pm |
Сматам, че слабостта е хубаво нещо, защото само когато е слаб, човек може да се докосне до най-силните усещания, силните хора са по-безчувствени… обаче вече какви са пълноценните хора, дали те не са хора докоснали се до интимното и продължили напред?
март 23, 2009 в 5:03 am |
Отделно сме слаби, но в общност с другите – силни. Егзюпери пише: „Наистина величието на моята цивилизация е в това, че сто миньори смятат за свой дълг да рискуват живота си, за да спасят само един затрупан миньор. Те спасяват човека.“
Нека обаче не забравяме, че взет отделно, всеки от нас е слаб и след някое и друго десегилетие ще умре. Така че ние, хората, сме слаби и силни по пределение, но зависи как се научим да възприемаме света, за какво и как да мислим и в крайна сметка – как да действаме.
Ако спасителната акция за затрупания миньор е организирана от структурите на Емел Етем и участниците в нея имат само едно желание – да намалят риска за себе си, спасяването вече не е спасяване, а имитация на такова. Цивилизацията на Егзюпери рухва. Хората се преструват, че действат заедно, че им пука един за друг, но всъщност са САМИ и действията им създават само една лъжовна демонстрация… От това ме е страх най-вече… защото виждам как рухва цивилизацията ни. Надеждата е в семействата и приятелите.
март 23, 2009 в 10:01 am |
Не се бой Жоро, цивилизацията не рухва, тя просто извървява своя неизбежен път (в който неизменна част е упадъка и залеза, но дали той идва вече или просто така ти струва…), за да се роди след нея и от пепелта и друга по-добра.
А малодушието на емелетемовците (и само те да бяха…) е според мен признак за промяна на себеоценката на хората. Тук бих казал, рухване наистина, рухване на цитаделата на душите ни – на вярата че можем да сме добри, да помагаме, да дадем от себе си. Те просто не могат да оценят какво ще получат насреща, очакват нещо твърде материално, а в тази посока виждат само рискове и страх. Живеем в материалистично общество, за съжаление.
юни 18, 2009 в 8:06 pm |
[...] – и останал – звяр… Освен, ако не срещне разбиране и любов, и прошка, от някого. Това е истина, която е изтъкната от немалко [...]