За любовта и болката от нея

По едно или друго стечение на обстоятелствата, в последните 6 месеца – за съжаление – често ми се случва да слушам за любовните неуспехи на мои приятели и познати. И нерядко в тези откровени разговори съм чувал човекът отсреща да пожелае да бъде безчувствен: един приятел дори каза, че иска да е като животно – без никакви емоции, -  за да не го боли. А една моя колежка пък, с която работихме заедно лятото, направо се отрече от любовта, защото носела само болка: тя не искала повече да се влюбва.

И това е ужасно. Ситуацията е ужасна и начинът на мислене е…. ужасен.

Преди малко изгледах един любителски клип на моят любим сериал Фарскейп на фона на Nothing Else Matters на Металика, и той за пореден път ме накара да се замисля колко невероятно хубаво нещо е способността да обичаш, колко съвършено и прекрасно изобретение на Богинята е тя. И не само заради всички хубави чувства, които носи със себе си любовта, и не само в значението на еротичната любов. Да обичаш е нещото, което позволява на нас, хората, да преодоляваме екзистенциалната си самота в този свят, в който сме захвърлени без посока или дори компас. И ние можем да обичаме всичко: любимия човек, родителя, приятеля, или дори едно цвете, както е случая с Малкия Принц на Екзюпери ; И това чувство – да обичаш – дава смисъл на нашето съществуване – поне всички хора, с които съм говорил, намират това твърдение за вярно.

Но ние живеем в свят на полюси и всяко хубаво нещо неминуемо носи със себе си нещо лошо; и обратно. И затова любовта винаги значи и болка: като започнем от най-лошия случай – окончателната раздяла с човека, когото обичаме – и стигнем до болката от това, че не сме с него, заради временни ангажименти. Може, разбира се, да ни боли и при липсата от обичан човек – и аз смятам, че всички тези болки са хубави, или по-скоро: значат нещо хубаво. А именно, че можем да обичаме.

Не смятам, че да обичаш е нещо, присъщо на всеки. Или може би е, но има изключения. Аз самият познавам едно такова изключение: момче, което не чувства емоционална нужда от никого – нито приятели, нито роднини, нито възлюбен (защото той е гей). Имам и още наблюдения – някои дори в моя клас – за хора, които по една или друга причина не изглеждат много способни да обичат. И на тези хора аз искрено съчувствам… Макар че те самите може би се чувстват ОК.

Факт е, все пак – ако наблюденията ми са верни – че способността да обичаш може да се приеме за благословия, както може да се приеме за такава и способността да виждаш, да чуваш, да можеш да ходиш. И болката, която изпитваме от липсата или хладината на някого, или когато той е в беда, е показателна, че ние сме дарени с тази благословия. Затова и трябва да се радваме. Освен това самото нещастие усложнява дадените отношения – прави ги по-живи и устойчиви – и като цяло не може без него: както казах, живеем в свят на полюси и за всеки плюс в Природата се намира по един минус.

Затова смятам, че моята бивша колежка не беше права: болката, която причинява любовта, си струва цената. И колкото повече човек се страхува да не изгуби някого или нещо, или някой или нещо да не пострада, толкова повече значи той може да обича, и толкова повече радост и близост е постигнал или може да постигне. Разбира се, понякога способността да обичаш води почти изцяло само до болка, но….  в общия случай, мисля си, си струва да те боли – рано или късно преставаш да бъдеш сам и нещастен.

И накрая: нека благодарим на Богинята, че в този свят, в който сме отделени от всички останали хора с нашето индивидуално Аз и егоистичните ни инстинкти за оцеляване, тя е изобретила способността да обичаш, да обвързваш съдбата с тази на някой друг. Мисля и от все сърце вярвам, че това е най-ценното човешко качество, въпреки страданията, които носи със себе си

—–

Нека наречем горенаписаното есе, сътворено след една доста емоционална вечер, макар че по самия въпрос съм разсъждавал многократно преди това Коментари?
PS: Ето още един клип – професионален и лично за мен шедьовър – отново относно болката от любовта. Невероятен е!